Ние сме природни същества: млади, стари. Крачим и умираме.
Мисля си до болка за това: светлата любов дали намираме?
Може би избираме кога някого в сърцето да допуснем.
Плачем за отминали лета. Бързаме в живота да се впуснем.

Ние сме децата на света. Нашите родители са дните ни.
Плашим се безкрайно от смъртта, сякаш тя е краят на съдбите ни.
Няма край красивият живот! Той тече във вените и мислите!
Той е Рай и кратък епизод, който запечатвам го на листите!

В нежен май люлея сетивата си. Мисля за мечти и за обичане!
Сякаш сме заключени в телата си. Своите души нима отричаме?
Някъде на запад отпътувал е в дрехи изпокъсани и смачкани
нашият морал и той сънувал е как се извисяваме след крачките.

Ние сме дечица на Вселената. Даже през войните се целуваме.
Ние съчиняваме рефрените! Ние на илюзии не робуваме!
Ние си мечтаем и политаме! Нека се издигнем в небесата си!
Ние от сълзите си изплитаме вечните канони на душата си!