По стръмно каменисто бùло бяло
животът ми през преспите задъхано върви,
за топлина и слънце зажадняло
сърцето ми едва-едва тупти.
Прегърбено е умореното ми тяло,
в устата ми горчи, така горчи!
Душата ми - от скръб преляла,
очите - пълни с неизплакани сълзи.
В дланта ми малката си длан опряло,
детето ми ме гледа и мълчи.
Наглед дете, а вече е съзряло
на майка си разбитите мечти.
За обич само то без глас ме моли,
но аз какво ли мога да му дам?
За обич аз самата прося -
копнежа си ли само ще предам?
Поглеждам го и с мъка се усмихвам,
каква цена ще трябва да плати,
а в ласката ми някак плаха
една тревога си стои.
Страхувам се, че утре ще порастне
и своя дом ще трябва да гради
върху разрухата, която е видяло,
върху страха, видян във моите очи.
Какво наследство аз му давам само,
наместо дом - един приют,
наместо обичта си цяла -
живот, отрано пълен с смут.
© Гергана Всички права запазени