По стръмно каменисто бùло бяло

животът ми през преспите задъхано върви,

за топлина и слънце зажадняло

сърцето ми едва-едва тупти.

Прегърбено е умореното ми тяло,

в устата ми горчи, така горчи!

Душата ми - от скръб преляла,

очите - пълни с неизплакани сълзи.

В дланта ми малката си длан опряло,

детето ми ме гледа и мълчи.

Наглед дете, а вече е съзряло

на майка си разбитите мечти.

За обич само то без глас ме моли,

но аз какво ли мога да му дам?

За обич аз самата прося -

копнежа си ли само ще предам?

Поглеждам го и с мъка се усмихвам,

каква цена ще трябва да плати,

а в ласката ми някак плаха

една тревога си стои.

Страхувам се, че утре ще порастне

и своя дом ще трябва да гради

върху разрухата, която е видяло,

върху страха, видян във моите очи.

Какво наследство аз му давам само,

наместо дом - един приют,

наместо обичта си цяла -

живот, отрано пълен с смут.