Насън

Пъстри феи се издигаха насън и аз им вярвах, копнеех да са вън.  Вън от сънищата пусти, в мъгла обвити, ситни, гъсти.    Сънувах ги и знаех, че реалност не би могло да са, за жалост. Надявах се да видя ги наяве, събуждах с все същото "А, да, бе!"   Но истински си бяха във съня ми, кръжаха те и чувстваха дъха ми.  Усещаха ме с вътрешното Аз.  Целуваха ме. Литваха в захлас.   Докосваха едва-едва нослето. Посочваха ми блясък във небето. И после тръгваха забързани нагоре и казваха ми: "Ти разбра, amore!"   Понякога вървях и плачех, те знаеха де що влачех.  Даваха ми светлина в ръцете и все повтаряха: "Търсете!"   Мъчех се да си ги спомня сутринта феите от сънищата ми небесни,  но с флаг закриваше ги утринта и само тананиках техни песни.    Искрящо сини бяха, си ги спомням, и съня - в бледосиня мараня. Шептяха ми, че бих могла да си припомня, ако махна този страх от съня.    Връщам си ги сцена подир сцена,  но нещо почна да се губи пак. Събуждам се и малко уморена примирявам се с живота - мрак.    И както тъй държах да се събуждам, смирих се и отказах май да искам някога да се пробуждам, в съня да си остана искам най!