Изплаках всеки облак. До последно.
В мъглица се превърнах, в струйка дим.
Очи с дъга изтрих – да те погледна,
написах думи – да ги измълчим.
Разсмях до сълзи няколко сезона,
горях на клади, тръпнех в леден мраз.
Заплака дъжд – сълза да не отроня,
река да стана – обич между нас.
Сега жена съм, пролет съм и лято,
звездица на прозореца отвън.
И бяла сова... приказка, която
ще ти разкажа някога. Насън.