Не късай тишината
Щом бавно тъмнината се износи
от острите целувки на звездите,
а всеки хоризонт е само плоскост
от изгреви, в зениците присвити,
простят ли се на прага ветровете
със себе си, но без да се дочакат,
а слънцето по хълмовете крета
и сенките покълнат отначало,
зашепнат ли от мъка слънчогледи,
разплакали последната си суша,
и думите, окаяни от бедност,
в гласа си хипнотично се заслушат,
прокъса ли се с писък тишината,
прегръдката – на примка да прилича
в затегнатия клуп на рутината...
Тогава ще престана да обичам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Павлова Всички права запазени
