Не ме питай...
НЕ МЕ ПИТАЙ...
Не ме питай, облаче ле бяло,
де отивам, накъде съм полетяла.
Там ги няма бащини ми двори,
нито стара майка да говори.
Няма татко благо да пожали,
нито мъжка длан да ме погали.
Там ги няма моите дечица,
ни братец, ни мила сестрица.
Няма я и родната ми стряха
и другари, дето в младост бяха.
Там, когато болка ме събори,
няма кой за мен да се помоли.
Дунав бели там не се вълнува,
не шепти Байкушевата мура,
няма Янтра, кулата на Балдуина.
Но оттука трябва да замина...
Утре тръгвам, облаче ле бяло,
там, де чуждо слънце е изгряло,
хляб да диря в пустата чужбина -
мащеха за мен е моята родина.
Ти не питай, облаче ле бяло,
толкоз мъка в този свят видяло,
колко струва този труден залък,
че светът за болката е малък.
Чужди залък в гърлото засяда,
а горчиви думи са награда.
Гурбетчията е бедното сираче,
там за него никога не плачат.
Не ме питай, облаче ле бяло,
де отивам, накъде съм полетяла.
Утре с мене заплачи за сбогом,
твойте сЪлзи да ме изпроводят.
Че не ще аз скоро да се върна,
няма скоро близки да прегърна.
А когато вятър над Балкан повее,
нека тази тъжна песен да запее.
октомври 2007г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Даша Всички права запазени
