Не отминавай!
Дочувам скърцащите клони
на сухото дърво, което рони
сълзи по своята премяна,
а вятър в клоните навява
преситена студенина...
Защо така
подменят се сезони
и чувстваме душите си тъй голи,
подобно туй дърво,
без радост и палто,
което на гърдите ни да топли
и чакаме с въздишки и със вопли
да срещнеме на утрото лъча?
Ела,
преди да дойде пролетта!
Сега, когато е студено,
когато е сърцето ми ранено,
ми трябва жест и топлина.
Не отминавай!
Ръстът ми е нисък,
но с моя силен писък
ще проглуша света.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Петрова Всички права запазени
