Не по Сервантес
Това е, Санчо, остаряхме.
Нормално е, ще кажеш. Знам го.
Най-тъжно е, че отрезвяхме -
пораснахме, за да сме малки.
Предадох се на всички мелници,
това с борбата бе театър.
Задушно, Санчо. Скучни делници.
И само любовта е... вятър.
Защото сам се раждаш, друже,
и пак така си заминаваш.
На някого че бил си нужен
и той самият ще забрави...
А без илюзии е празно
сърцето, но тежи, проклетото.
Една последна ще запазя -
на изпроводяк да ми свети.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
