Не стихове...
Не стихове, а бели песъчинки,
заровени в късче самота,
отритнати парченца недомислени,
потекли като пясъчна река.
Не стихове, а тихи своеволия,
родени от жестока тишина,
затрупани от празно многословие,
измерими с човешката душа.
Не стихове, а нежни обещания,
наречени на твоите очи,
обмислени красиви съчетания,
в които любовта така мълчи...
Не стихове, а обич ти дарявам,
не слънце, а усмихната луна,
ще се преродя в оцелялото си щастие
и ще бъда твоя самота.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Димитрова Всички права запазени
