Не те попитах
Бавно пада мракът уморен.
Чуваш ли? Китара тихо плаче.
Не те попитах никога "Във мен
повярва ли?" - в сърцето ми обаче
останаха въпроси да ечат
и дращят в гнойната ми рана,
с юмруци блъскат, цялата земя
разтърсват и се стапям като пяна.
Не те попитах. Знам ли за какво?
Навярно се страхувах затова, че
в зеницата на твоето око
душата ти от мъка ще заплаче.
А днес е късно, мракът ни покри
и този страх надмощието взема.
Китарата със моите сълзи
разказват нашата поема.
Чуваш ли? Китара тихо плаче.
Не те попитах никога "Във мен
повярва ли?" - в сърцето ми обаче
останаха въпроси да ечат
и дращят в гнойната ми рана,
с юмруци блъскат, цялата земя
разтърсват и се стапям като пяна.
Не те попитах. Знам ли за какво?
Навярно се страхувах затова, че
в зеницата на твоето око
душата ти от мъка ще заплаче.
А днес е късно, мракът ни покри
и този страх надмощието взема.
Китарата със моите сълзи
разказват нашата поема.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Петрова Всички права запазени
