Нежен шепот...
Пред кладенец застанала съм нямо.
Водата е дълбока и мълчи.
От дъното поглежда ме засмяно
едно лице, обляно във лъчи.
Напомня ми едно момиче малко,
в водата влюбено дете,
ръчичките му даже и писалка
не бяха взимали в ръце.
То вярваше във чудеса неземни,
водата съзерцаваше с очи,
oчакваше от нея да излезне
вълшебница със огнени коси.
И тя да му разкаже за Земята,
за огъня, за живата вода,
а то да полети с мечтата,
пораснало и станало мома...
В очите на това дете се вгледах.
Те същите са още, може би.
Вълшебница не срещнало, но ето,
водата все тъй
нежно му шепти...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Криси Всички права запазени
