Нежен шепот...
Пред кладенец застанала съм нямо.
Водата е дълбока и мълчи.
От дъното поглежда ме засмяно
едно лице, обляно във лъчи.
Напомня ми едно момиче малко,
в водата влюбено дете,
ръчичките му даже и писалка
не бяха взимали в ръце.
То вярваше във чудеса неземни,
водата съзерцаваше с очи,
oчакваше от нея да излезне
вълшебница със огнени коси.
И тя да му разкаже за Земята,
за огъня, за живата вода,
а то да полети с мечтата,
пораснало и станало мома...
В очите на това дете се вгледах.
Те същите са още, може би.
Вълшебница не срещнало, но ето,
водата все тъй
нежно му шепти...
© Криси All rights reserved.
