Нека моята роза неоткъсната остане....
Нека моята роза неоткъсната остане....
Нека моята роза неоткъсната остане в градината,
онази, която днес някой не ми подари,
за разлика от другите, ще остане жива тя,
макар полята само с моите сълзи...
По улиците с рози усмихнати вървят момичета,
красиви, в ръцете им, почти колкото тях,
щастливи и доволни, че някой ги обича,
ги носят гордо и от очите им извира смях...
А аз ги гледам, признавам, че съм леко тъжна,
не ме боли, че нямам роза, а че съм сама,
че трябва усмихвам, а направо не издържам,
защото зная, че веднъж се случва любовта...
Боли ме, защото знам, че и той ме обича,
ония който розата днес не ми подари,
а по принуда я е дал на друго момиче
и тя щастлива нанякъде с нея върви...
Но момичета, розите, които днес получавате,
не са ли измамен жест, направен по принуда
не е ли по-малко от това, което заслужавате,
аз искам любов, а това е кратковременна е заблуда...
Защото тази любов един ден внезапно може да секне,
затова предпочитам розата ми неоткъсната да хубавее,
защото вашата от любимия може би скоро ще увехне,
а моята, макар неподарена, вечно ще живее...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радослава Михайлова Всички права запазени
