Немъдра съм...
Вържи ме, болко... Конските копита,
когато ме разпънат, да ме скъсат...
И после си тръгни... дори не питай
дали боли... щом в себе си съм скътала
от стъкления блясък на реките,
от полъха... на цвете аромата,
частица от Душата му – най-скритата,
оная част – на никой непозната...
Боли ме повече... отколкото камшик
прорязал мисълта ми прецедентна...
С един последен безотекващ вик
се рея... след опашка на комета...
Сълзите парят... Болката на словото
не могат да осеят със утеха...
И не гора, а стволове олово
възпират стенеглъхнещото ехо...
Несътворена обич... На кристали...
Очаква пламък в безлюбовна нощ...
Немъдра съм... С перото си не паля
лулата на мира със индиански вожд...
Любов, със теб ще бъдем пак на нож...
© Таня Георгиева Всички права запазени