Тя не иска да има нищо общо с мен, Лана.
Не знам, честно не знам откъде да подхвана.
Говоря ти с рими, защото интересен на себе си се опитвам да стана...
Да си подритна достойнството отново и с проблеми пак пред теб да застана.
Кога ще спра животни да ползвам за прехрана?
Кога ще си изтрия фейсбука и ще заживея както подобава?
Кога ще се обърнат учителите към труда ми с похвала?
А кога ще спрат слуховете сред съучениците ми, които все със земята ме принизяват?
Кога ще мога да се застъпя за онова, за което си заслужава?
Без да се притеснявам за йерархията, тъй уважавана и възхвална?

Кога ще разберат, че животът не е само пари и слава?
Че за да се ползвам с уважение не трябва да е нужно да се пазя?
Съжалявам, наистина не искам с това да те товаря.
Защото още повече ще загазя.
Не искам като приятел в никакъв случай да те налазят
Лошите емоции, които в ума ми огньове палят.
Тя не иска да има нищо общо с мен, Лана...
Надявам се при твоя случай да не се налага
От любовта да се избавяш
Силно се надявам, Лана,
Защото болката не мога да вместя в думи.
Ужасно е.
Нетърпимо.
Безнадеждно.
Денис е глупак.

Шизофреник и смотаняк.

Най-трагично замисленият ми образ.

Моето най-искрено аз в моят най-искрен разказ.
Защо ме изолира тя, Лана? Защо...

Тя самата каза, че това е болезнено и ненужно в онзи ден когато си говорехме в заведението „О, Шипка“...

Тя го каза. Аз се съгласих. Защо Господ не дава онзи отговор, за който ти говорех преди и който вярвах, че ще дойде все някога...

Защо мълчи? Безразличието и изолацията е по-гадно от омразата.

Когато Тони мълчи, много други неща говорят.

Оглеждам се и виждам студените погледи на директорката, Стефанова и целият "з" клас, които ме смятат за същество по-ниско от земята.

Поглеждам дневника и осъзнавам, че нямам никаква свобода на мисълта и се подчинявам на системата както и на родителите ми.

Мама не чете това, което пиша и не гледа това, което гледам. Баща ми също.

Виждат само едни оценки на поведението ми. По философия шест, по български пет, математика - пет, а химия... И физика...
Та, Лана, оглеждайки се така, знаеш ли кой предмет говори най-силно..? Един нож. Твърди, че ще е готино да се впие в дланта ми.

Всеки от нас е имал такива мисли.

Но ножът е упорит.

И е прав за всичко, макар че е доста глупав, за да поиска да отнеме живота ми.

Моят живот. Все си мисля, че никога няма да му се поддам...

Страх ме е като си помисля докъде опират нещата, Лана. До кост.

Имам нужда не да говоря и да се натрапвам, а да слушам...

Но ето, пак "имам нужда"...

Какво се случва с мен...?

Защо съм такова животно?

Защо се храня с животинско месо при положение, че искам да съм вегетарианец? Роб съм на собственото си тяло...

Ако ги нямаше нашите да ми заповядат да се храня с месо, нямаше повече да го вкуся.

И после се питам защо Тони не иска да говори с мен и премълчава всичко.

Днес ù писах. Помолих я да ми отговори този път и да се изясним.

Подходих със страшна сила и вяра.

Тя само го видя. Тя никога повече няма да си говори с мен, Лана...
Нещо не е в ред с мен. Не знам как да си подредя империята.

Затова от месец насам тя ме избягва открито. Личи си, че се утаявам бавно...

Как ще се съхраня? Как...? Ние ще работим съвместно още четири месеца!! Какво ще правя..???
Гледайки нагоре, осъзнавам, че не трябва да очаквам от друг промяна.

Трябва да бъда промяната.

Така ще пробия тази система на разруха и изолация, в която живеем.

Но, ха сега де, парадоксът е, че този който искам да бъда е успял да помогне на Тони...

Изкушение или невъзможност?