ellyst (Ели)
136 867
6.05.2012 г., 23:36 ч.

Неродена мома 

  Поезия » Друга
925 0 15

(Ще си запаля, прощавай - не го броя за порок. 

Нека е вредно - остава ми малко до крайния срок)

Двеста и двайсет години скрита в черупка бях.

Чаках оттук да минеш, да ти поискам хляб. 

Беше убийствена скука, задух и самота -

ореховата черупка кой ли не взе в ръка.

Но не споделяха хляба, виното и меда -

искаха моята младост (а аз - да не съм сама).

После внезапно тръгваха - поглед, кратка целувка.

Пясъци дълго запълваха стари следи от обувки.

Понякога просто се скривах в ореховата броня -

дълго във нея се свивах, докато ги прогоня...  

 

(Пак ще запаля. Не казвай, че прекалявам с това.

Трудно е да разказвам за минали времена.) 

... Тъй отлетяха сезоните - двеста и двайсет на брой.

Поизтъня ми бронята и не намирам покой. 

Даже черупка от орех от самота се руши.

Време е да я отвориш, инак ще се задуша,

време е да ме намериш. Съдя по циферблата -

виж го, стрелките спрели, но без умора смята. 

Хайде, Юначе, вземай ме, че ми додея да чакам 

и да убивам времето, докато дойде някой.

Всяка секунда е бреме, язви и метастази.

Аз ли убивам времето, или то мен  прегази? 

© Ели Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??