Неродена мома
(Ще си запаля, прощавай - не го броя за порок.
Нека е вредно - остава ми малко до крайния срок)
Двеста и двайсет години скрита в черупка бях.
Чаках оттук да минеш, да ти поискам хляб.
Беше убийствена скука, задух и самота -
ореховата черупка кой ли не взе в ръка.
Но не споделяха хляба, виното и меда -
искаха моята младост (а аз - да не съм сама).
После внезапно тръгваха - поглед, кратка целувка.
Пясъци дълго запълваха стари следи от обувки.
Понякога просто се скривах в ореховата броня -
дълго във нея се свивах, докато ги прогоня...
(Пак ще запаля. Не казвай, че прекалявам с това.
Трудно е да разказвам за минали времена.)
... Тъй отлетяха сезоните - двеста и двайсет на брой.
Поизтъня ми бронята и не намирам покой.
Даже черупка от орех от самота се руши.
Време е да я отвориш, инак ще се задуша,
време е да ме намериш. Съдя по циферблата -
виж го, стрелките спрели, но без умора смята.
Хайде, Юначе, вземай ме, че ми додея да чакам
и да убивам времето, докато дойде някой.
Всяка секунда е бреме, язви и метастази.
Аз ли убивам времето, или то мен прегази?
© Ели All rights reserved.
