Нещо като равносметка
Дълго...
дълго живеех твърде дребнаво
и крилете забравиха своя размах.
На ръба бях. Паднах надолу стремглаво.
Паднах в бездна, в която намерих единствено мрак.
Като котка във мрака с яростни пламъци съсках,
отведнъж за всичко виновен ми стана светът.
Нямах мира. Стените на бездната блъсках;
та и малкото нежност останала стана на прах.
И навярно боляло е, но не спрях и за миг да усетя.
Нито питах, ни слушах, безумна от страх и от яд.
Сто пъти се погазих, заглуших гласа на сърцето.
В миг погледнах към себе си. И отрекох каквото видях.
*
Времето много бавно течеше, но стигна до мене.
Нежен бриз ме погали и ме накара да спра
Чак тогава усетих кръвта във своите вени.
... Чак тогава във мрака за пръв път видях...
Чак тогава светът не изглеждаше невъзможен,
щом почувствах у себе си бездната, мрака, деня.
Чак тогава дочух сърцето, че вика тревожно,
и дочух после как благодари, че се спрях...
*
Тъмнината е с много лица, и всичките те си приличат -
те са празни пространства така, както белия лист.
Светлината огряваща всъщност придава им смисъл -
тя умее да сбъдва това, дето в мрака твориш.
След като осъзнах, че пред мен е безкраен просторът
и почувствах, че в мене гори тази светла искра;
със свещената сила Любов, с топлината на хората
се усетих благословена, и за първи път не сама.
Спомних си, че щом жива съм, има надежда
и отново за щастието отворих очи.
Леко-леко, така, както бебе проглежда
нещо в мене за втори път се роди.
Ако ти ме четеш и парченце от себе си виждаш;
ако още е тъмно край теб, потърпи.
Посади във сърцето си клонче зелена надежда
и с най-нежната вяра всеки ден го пази.
И когато узрее денят (а той зрее във тебе),
като пролетен дъжд ще пристигне, любов ще дари.
Всяко нещо си има място и време...
Но когато той дойде, да знаеш -
Ще Се Лети!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любимата Всички права запазени
