Неуловима
Хвани ме де, хвани ме... хе хе хе...
Преди да съм дошла, аз вече тръгвам,
преди да ме повикаш, ставам ек,
стохилядна от миг за мен е дълга.
Хвани ме, хайде, не губи кураж.
Ще мина между редките ти пръсти
и ще пропадна в гънка на мираж,
но ти недей, не спирай да ме търсиш.
Ще чакам в дирята на самолет
(стопявам ли се? – съжалявам, бързам...).
Ще бъда в онзи филм от шест до пет,
във който Хамлет ще е смел и дързък.
Бамбино, не унивай... аз съм лъч,
или такава бях, преди да мръкна.
Аз съм един гласец сред детски глъч,
хвани ме – нищо, че отдавна млъкнах.
Не, виж, сега съм в колба от сълза...
не! – ферментирам в ъгълче на устни...
ах, чакай... червейче се скри в бреза...
или... в монетен автомат ме пуснаха...
Не си играя с теб, не ме вини.
Сега ще ти подскажа: свий надясно,
но аз ще съм отляво... Остани! –
дори когато нищо не е ясно.
Дори и в най-щастливия си ден
ти няма да ме хванеш, да ме имаш.
Щракни със пръсти: чуй, това е дзен.
Това е красота. Неуловима.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Евстатиев Всички права запазени
