Невярващо се смеем. Повярвали разплакваме
стотиците небета, със облаци задръстени.
Задръстеното гърло на случая изригва.
Случайна беше църквата. Нарочена –
молитвата.
Кълбото се търкаляше, огромно и сребристо.
Крилата беше стаята, в която стенех
“Искам!”
И черно-виолетови кристали сред очите ми
напомняха, че болката е опит за излитане.
Китайски порцелани, седефи и маслини...
Вековни разстояния събирам в шепа глина. ...