Нима...
Нима...
На Тодор
- Нима така ще се разминем? -
прошепна странникът в нощта.
Очите ти незабравими
излъчват мека топлина,
която искам да усетя,
да погаля може би веднъж,
а после в нея да изтлея
безмълвно като летен дъжд,
да те докосна крехък и безплътен,
стопен в зеления ти взор.
И друг навярно е намирал пътя,
лехата цветна в твоя двор,
рози брал е, пил е аромата,
на твоята целувка сладостта…
Аз прося само късчето позлата
от залеза трънлив през есента,
парче ръжда от нощ греховна
да ми дадеш… една троха,
изронена от тази невъзможност
да си единствена в света…
Сияй, усмихвай се, извирай,
под стъпките ти да трепти.
Случайно ако се разминем,
да бъдеш продължавай ти,
разпръсквай топлата надежда,
че има по света любов,
мъжът в която да оглежда
чупливия си вид суров….
08.12.2008
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
