Не свивай ти гнездо в короната

на моето безчестие.

Защото то ще те принуди да останеш.

Отмаряща нехайно ужким,

след своето дълго пътешествие,

ще се събудиш цялата покрита с рани.

Не си ли виждала какво е да окапят

изгнилите листа от мъртви вече клони.

И как напролет преспите се стапят,

за да блестят сълзи в очите на милиони.

От моята природа имаш нужда –

дори когато тя те отвращава.

Защото иначе се чувстваш вечно чужда

на този свят, в коя да е държава.

Безумно е да търсиш ти живота

сред пламъците на една химера.

А в пепелта, под звуците на Моцарт,

страстта играе своята премиера...