Ноктюрно за обречени

Порутените колони на слепия ми замък

дишат, кървят и помнят душата ти,

обладана от архидемони, обгорени ветрове

и призрачни целувки.

От бучиниш са изтъкани косите ми

и ликуват при всяко твое докосване,

блатистата ми бездна колекционира сенки,

пирончета за звезди и любов.

Зад скверният параван на луната

не те чувам от самотните гласове в главата си.

В гробищната ми утроба зрее мрак

с огърлие от мъртви рози.

Страданието ми по теб не стихва,

само в хладния ти взор мога да изгрявам -

блещукащата жасминова плът как да забравя

с ръбчета от засъхнали мъгли

и с дъх на борово усое,

с чело преситено от всичко земно

и сломено като лято бързотечно.

Не може да ме изплаши никой Левиатан,

нито Лета може да ме пречисти,

аз съм на себе си най-верен Сатана,

а ти си сърцето ми, прелъстено

от всецветно отчаяние.

Не измъчвай покоя ми с безнадеждната си красота

а легни до мен завинаги, владетелю

на живота и смъртта.

Моята част ще я започне или камък

или дърво, или дух, който помни,

защото аз изпочупих ноктите на дългите си пръсти

в милиони неуспешни прегръдки,

изтекоха огнените ми очи

в напразни опити да те зърна,

уморих се да коленича пред портите на вечността,

кух съм вече - само обвивка,

илюзорен спомен за минал живот...

Немилостива беше тежката влага

на глухите и мъчителни години без теб,

сприхави ветрове натрошиха витражите,

които таях в гниещата коприна на сърцето си,

чакали, жаби и черни паяци превзеха

и оскверниха розите, които поливах с кръвта си

само за теб, само за теб, само за теб....

Посърнаха всички зелени цветове

покрити от сланата на пъплещата болка,

прилепи бръснеха остро душата ми

и кал се възцари на трона на бившата симпатия...

Единствено Луната не спря да злорадства

и да сипе хули връз мен, подобно еднокрака маймуна.

Обръщам гръб на този болнав отразител на светлина,

на това криво око във виолетовия обков на мрака

и целувам с последния си топъл дъх

лика ти върху напукания мрамор.

Нищо не е без край на този свят...

И когато вселената започне да крее

и да се стеле около в мен на тънки, обгорели ивици,

когато свършат всички думи - изречени и премълчани,

тогава ние ще бъдем отново заедно

и ще притворим очи, огрени от първото слънце...