Номад по душа
Може би ме обичаш,
може би ти простих...
Не, недей да се вричаш,
аз съм тъй некрасив.
Неприлично съм мургав,
имам груби ръце,
след късмета си псувам
с непокорен перчем.
Ти с табуна замина
и остави ме сам
плаче в мен мандолина...
Ще те видя ли там
във окото на птица,
в неугаснал пожар,
във гнездо на змиица
във потир на олтар?
Не подгъвай коляно
пред икона от скреж,
със душа разпиляна...
Пий от моя копнеж!
Но недей да се връщаш,
моят свят опустя!
Със мечтите си дръзки
съм номад по душа!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Петрова Всички права запазени
