Някак сиво стана
Студът пълзи над хора и смокини,
пропушиха комините, а там
до вчера кичестите ни градини
оклюмаха с оголени стебла.
И стана сиво... някак сиво стана.
На хората в душите притъмня,
и даже тя – черковната камбана,
не сбира с радост старци и деца.
Къде е лятото, смехът...? Къде са?
Къде са щъркелът и птичите ята?
Защо затвори тази тъжна есен
зениците на моя скъп баща?
Раздялата докосне ли сърцата,
усещаш ледения дъх на мрака.
30.10.2009
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Петрова Всички права запазени
