Някога...
Бе времето като монета кръгло,
а в центъра му – целият ни свят,
върти се, и на тъмно, и на светло.
Там миговете (в)се опитват да растат.
Притиска ги механиката на съдбата
към ръбчето на пясъчната плът.
Оазисът очаква да плати душата,
и с кучешкия лай камилите да спрат.
В пустинната извивка на луната
водата сгушва се и ромонът замира.
Не са му нужни тайните на сетивата.
Лихвар е той – монетите събира…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени
