Когато вече се изморих...

След всичко...

След всички тези дни на усилия.

След всички обещания да си заслужава.

След всяко “Прости ми”.

След всички сълзи.

След всяка рана, болка...

след всяка вечер с тъжните любими песни напомнящи ми за теб.

След всяка вечер изтощение от караници.

След всяка нова надежда.

След всички слабости. 

След всичко хубаво. 

Всичко си е все същото. 

Не се променяш! 

а знаеш че боли... 

Така обича ли се ? 

Обич ли да да нараняваш? 

Да знаеш че боли!? 

Вероятно обичаш по своему.

Но боли.. и ти го виждаш... но се трогваш за ден-два, седмица... и после пак аз съм празна...

и сама лекувам се 

и сама трия сълзи

и сама събирам сили за утре

и сама вярвам че обичаш...

Какво ако дадох твърде много време да усетиш 

обичаш или не?!? 

Защото за мен не е любов ако другия го боли... 

Дори не пиша поезия.. 

не смятам че ме бива 

просто споделям чувства... 

тайно, сама в тъмното... 

навярно някой ще прочете и ще усети болката ми... 

ще ме разбере някой, които е бил на мое място... не Ти!