Няколко педи нагоре
Трещя, гърмя и се срути небето.
Земята заплака горчиво с дъжда.
До дете се смалих, след което
разбрах, че водата оставя ръжда.
Отворих очи, бях в някакъв свят,
без да усещам дядо и баба,
а на къщата остарелият праг
се превърна в огромна ограда.
Останах навън – сама във нощта,
с вятър – ръката на мама.
Сърцето се счупи, познало света,
във който разтваря се рана.
Снишено небе, притискащо ниско.
Растеше във мене детето.
Пък аз се прощавах със близки
и ми тежеше всичко отнетото.
Зачерня. Тогава повдигнах небето
няколко педи нагоре, нагоре.
Длъжна бях, за сина ми да свети,
който кълнеше от техния корен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
