Няма никаква разлика с вчера...
не виждаш ли, че съм птица?”
Ст. Пенчева
Спят крилата ми прашни в килера.
Южен вятър в стъклото повя.
Няма никаква разлика с вчера –
все са същите мои крила.
Но стоят си свалени - прибрани
зад кашон, две кутии, метла...
Не че няма сега да ми станат,
не че страх ме е да полетя,
просто... просто ме спъна въжето
на „не бива сама да стоиш”,
на „от утре не пуша”, „диета”,
на роднинското „другите виж”,
на безкрайните „друг път”, „зависи”,
на прикрита с покорност вина.
И забравени, прашни, увисват
тия мои красиви крила.
Щом посегна към тях, мигом чувам:
"Остави ги обратно. Нима
не летя, не бесня, не лудува...
Та сега си голяма жена!"
Без криле оцелях. Но, за Бога!
Вътре в мен ветрове се роят!
И боли ме, че вече не мога
да размахам криле над света.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ели Всички права запазени
ДА!Човек трябва да мечтае за да остане по-дълго жив.И повече време.Много ми харесва поезията Ви!
