Обичам...
Не съм обидена на времето,
което с тънка четка и бои,
тъй упорито, ала ненавременно
рисува с бяло в моите коси.
Че нямам право аз да се ядосвам,
добре разбирам, кротко си мълча,
ала тъжа за всеки ден прахосан,
за всяка нощ, заспала в тишина!
Изпращам с мъка всеки залез
и спирам стрелките в часовника с яд,
упорито очите си аз не отварям,
когато събужда се целият свят!
И вечер тихо в малката ми стая
аз мисля си отново за мига,
дали пък някъде в безкрая
ще има кой да ми даде ръка
и да ми каже - „Искаш ли да дишаш,
още ден, още час поне?"
Ах, как ще сграбча тази длан
и в миг ще викна -
„ Ама, разбира се, че искам,
дори минута само,
бих дала и последната си слънчева усмивка
за още час живот след края,
защото го обичам... по-истински
от всичко и от всички..."
Сега остава ми да се надявам,
че има много от моята свещ не горяла
и имам дълъг път да вървя,
и нито прашинка от него не бих дала!!!
25.10.2008 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виолета Георгиева Всички права запазени
Естественно,че има още мнооооооого от твоята свещ недогоряла!!!Писано е в деня когато представях книгата си!!!! Хмм....Жалко, че са го видяли толкова малко хора!!!Радвам се,че аз те доведох тук и ти казвам "Добре дошла" с маааааалко закъснение
