Обречена
Животът ако болка е,
нима смъртта е милост?
Такава милост аз не ща,
не прося милостиня,
а моя път да извървя!
На малки глътки от потира
на всемира пия,
срещу луната вия,
заспивам под звездите,
в росата раните си мия...
И да ме режеш на парчета,
с любов ще ги слепя,
и с птиците ще полетя!
Крилата са ми моята душа,
а вятърът словата сбира
и лист по лист посипва
с тях земята, посява
пролетта преди светът
да е заспал под снежно
бялото си покривало...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© П Антонова Всички права запазени
