Последни секунди и залезът ни маха за довиждане,

последна прегръдка и нижно шепнеш ми: "Дано се виждаме".

За последно срещам погледа ти, но в него има страх,

защото предстои ни целувката, изпълнена със грях.

"Недей, не трябва" - крещи умът във мен,

а ти очакваш ме, но не си сломен,

защото знаеш ти какво е в мен

и как боли, когато си объркан или наранен.

Сърцето ми е лудо и лъжливо,

подмамва ме със огъня да се опаря,

когато вкуся устните ти колебливо

то иска после цялото да ме изгаря.

Вината ти на мен ще пренесе,

лъжата пак за моя сметка ще да е,

и сладка болка бавно тебе ще те раздере,

когато спомниш си, че на друг принадлежи моето сърце.

Но желанието бе твърде силно,

загубихме ума си във нощта,

когато половин секунда - стотна само

и щяхме да сме на края на света.

... Но не посмях и затова

сега бягам бързо от спомена за теб и за нощта ...