Очите на спомена
879
0
0
Вятърът фучи,
не стихва даже и за миг,
а Балкана гордо се изпъчил
и поема нажаления му вик.
Морето се вълнува,
пени се без мор,
всичко се бунтува
и отправя взор
към отминалите летни дни.
Студ сковава всичко вън
и пробужда заспалите сълзи,
сякаш черен трън
пробожда лунните очи.
Птичият звън от одавна заглъхна,
всеобщата радост вече замря,
есента в момента тук си отдъхва
и последният слънчев лъч със себе си отвя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анита Райкова Всички права запазени
