Очите на спомена

Вятърът фучи,

не стихва даже и за миг,

а Балкана гордо се изпъчил

и поема нажаления му вик.

Морето се вълнува,

пени се без мор,

всичко се бунтува

и отправя взор

към отминалите летни дни.

Студ сковава всичко вън

и пробужда заспалите сълзи,

сякаш черен трън

пробожда лунните очи.

Птичият звън от одавна заглъхна,

всеобщата радост вече замря,

есента в момента тук си отдъхва

и последният слънчев лъч със себе си отвя.