Одисея
Живее времето, но в него не живея.
Затворен в хилядите му посоки,
предсмъртно песента си пея,
пропуснал сетния си шанс за скока.
Не скока от земята пак в земята.
Не скока към невидими простори.
Дори не скока най-последен на душата,
след който само ехото говори...
А скокът над мълчанието странно,
където арестант си по принуда
и облаците те прегръщат плавно,
но ти от щастието си прокуден...
Тъжа или се радвам - сам не зная.
Дали е нощ или е ден - не питам.
Светът е монотонната ми стая
и с нея в космоса над мен политам.
Летя - безцелен скитник сред звездите.
Галактиките подминавам даже.
Сънуват ли, или пък будни са очите?
Нормален ли съм, или съм прокажен?
Целта е най-безцелното пространство
и аз съм наркоманът на идеи.
Да съществувам значи пак да странствам,
но моят двойник да не ме намери.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
