Одисея
Живее времето, но в него не живея.
Затворен в хилядите му посоки,
предсмъртно песента си пея,
пропуснал сетния си шанс за скока.
Не скока от земята пак в земята.
Не скока към невидими простори.
Дори не скока най-последен на душата,
след който само ехото говори...
А скокът над мълчанието странно,
където арестант си по принуда
и облаците те прегръщат плавно,
но ти от щастието си прокуден...
Тъжа или се радвам - сам не зная.
Дали е нощ или е ден - не питам.
Светът е монотонната ми стая
и с нея в космоса над мен политам.
Летя - безцелен скитник сред звездите.
Галактиките подминавам даже.
Сънуват ли, или пък будни са очите?
Нормален ли съм, или съм прокажен?
Целта е най-безцелното пространство
и аз съм наркоманът на идеи.
Да съществувам значи пак да странствам,
но моят двойник да не ме намери.
© Младен Мисана All rights reserved.
