Офорт
“...няма вече ни пътя, ни къщите,
само бяла зора от сребро”
Атанас ДАЛЧЕВ, “Прозорец”
Тръгнах рано.
Зората намръщена
посребряваше мрачния ден
и изглеждаха призрачни къщите,
хоризонтът и пътят пред мен;
и оловните облаци лягаха
сред бодливия горски клонак,
дето вятърът, дрипав бродяга,
бе нощувал в среднощния мрак.
Младостта си прегърнал през рамото,
надалеч през света бях поел,
и не исках да знам за измамата
на живота, наречена цел.
О, тогава не мислех за връщане,
всяко утро за мен бе добро,
и изчезваха пътят и къщите,
само бяла зора от сребро
обещаваше вечност разискрена,
ясен път към далечния връх
и приятели верни и искрени,
синева до безкрай, до без дъх...
Обещаваше...
После сребристото
остаря, потъмня, помътня,
синевата, безкрайна и чиста,
се прошари с ръждиви петна,
пътят свърна сред храсти преплетени,
дъжд нечакан проплака над мен
и се плиска калта под нозете ми,
и отдавна е есенен ден.
Пак вървя.
Днес е късно за връщане,
моят есенен ден догоря,
няма вече ни пътя, ни къщите,
ни оная сребриста заря.
Има залез.
Чугунно е синьото.
Свири вятър минорен акорд
и е тъмна край мене картината,
като късен вечерен офорт.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
