Олово
582
0
1
Не гледай, че във кал потъвам,
харесва ми да виждам новото...
В краката си аз сам се спъвам,
когато стане скучно словото.
А твоето... присяда ми на гърлото.
И тръни гълтам незаслужено.
Разтапям пак със гняв оловото,
щом ме заливаш с вече слушано...
И се превръщам в малка статуя,
от рафта гледам те презрително...
От устните ти чувствам вятъра...
И как изстинах после... питай ме...
Нима усещаш хлад във погледа?
Навярно идва от оловото,
което слагам във патронника
и с него... точката на словото.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йордан Ботев Всички права запазени
