ОМРАЗАТА...
Замервах те със камъни,
обвити с думи.
Замервах те със мисли
неузрели.
Раняващи дълбоко и
безшумно.
Капитулация с анекси
за отнемане...
Отвръщаше ми с непростимост -
присъдена, без право на обжалване.
Жестоко, съдбоносно и безмилостно,
като пожар в гората срещу вятъра...
Делихме всичко, за което се досетихме.
На мое и на твое - бивше наше...
Деца и вещи, спомени и време,
приятели, пространства и влияния...
Оголените жици ненавиждане
изгаряха каквото ги докоснеше.
Не чакаха, не молеха, не питаха
за Любовта - била ли е изобщо?
Онази - невъзможната, невероятната,
която ни завърза до умиране...
Смъртта отстъпи крачка, но омразата
отровата си влива бавно, сигурно...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дочка Василева Всички права запазени
