Онемелият славей
Всяка вечер, когато луната заспи
и гората заглъхне от врява
в шубраци от глог, в белочели липи
онемелият славей запява.
Сякаш с клюнче, по-късо от шип на бодил
дръпва звездния шал на небето
и притворил очи, той сред злака шепти
безсловесни, беззвучни куплети.
Мушитрънче смелчаг и златист пчелояд,
всеки лист в любопитните храсти
спират дъх и мълчат. Върху дол и овраг
тишината е пълна със знаци.
И – додето безмълвните трели думтят
и вибрират от страст без отрада,
свойта притча разказва с извити крилца
и с езиче, изтръгнато в клада,
че не е по-голям този свят от сълза,
че по-лек е от детска въздишка.
И че кладенец, дворче и тиха бреза
са богатство, нам дадено свише.
И дано да запомниш съня причудлив
песента му без звук и без думи.
Този славей е скътан в сърцата ни, жив!
И повярвайте – пак ще ни буди.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
