Онемяло сърце
Много дълго те виках при себе си
и надвиках в сърцето си бурите.
Разпилях се по есенни кълнове,
недочакали пролет сред зимите.
Много дълго пустеех в ледуване
и снежинкова пръсках душата си.
Затова днес, закотвила думите,
онемяла, се будя в стихиите.
До прозрачност отънях от обичане.
От жадуване гасне гръдта ми,
там, където съшивах от спомени
твоя лик, появил се в съня ми.
Колко дълъг е на чайките полетът?
Колко буйно морето сред грохота?
Ако знаех езика на птиците,
щях да бъда сърце на моретата.
Да пулсирам с вълните на воля,
да синея ведно със небето.
Аз на вятъра подарих си душата.
От любов онемя ми сърцето.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
