Онемяло сърце
Много дълго те виках при себе си
и надвиках в сърцето си бурите.
Разпилях се по есенни кълнове,
недочакали пролет сред зимите.
Много дълго пустеех в ледуване
и снежинкова пръсках душата си.
Затова днес, закотвила думите,
онемяла, се будя в стихиите.
До прозрачност отънях от обичане.
От жадуване гасне гръдта ми,
там, където съшивах от спомени
твоя лик, появил се в съня ми.
Колко дълъг е на чайките полетът?
Колко буйно морето сред грохота?
Ако знаех езика на птиците,
щях да бъда сърце на моретата.
Да пулсирам с вълните на воля,
да синея ведно със небето.
Аз на вятъра подарих си душата.
От любов онемя ми сърцето.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
