*****

Още щом чух,

разбрах че е тя.

Съвсем леко прошумяване.

Колкото да разбера, че е тя-

и тишина.

Веднага ми стана уютно!

Да поседнем,

като зимата,

на изхвърлените мебели

в градината.

Черно- бяло.

Лицето и очите ти.

(Небето- дърветата. )

Повече от петдесет години

ми бяха необходими,

за да забравя да дишам.

(За да мога да те чуя. )

Ръката, с тънките пръсти,

минава през косите ми.

(Студено и топло. )

Сърцето- ръката.

Да поседнем- преди

да тръгнем, ръка в ръка,

за онази далечна звезда

Аделаида- нашият дом…

Може би, все пак,

имаше някакъв смисъл.