Острови в душата - 8
Виж, татко, тук е вече кака Роси!
Тя рано е дошла и ни посреща!
"Дали ще ми задават те въпроси?
Видяха ли я? Стана ѝ горещо...
Момчил и Поли тръгнаха към нея,
а Рики хукна пръв да я достигне,
но чу, че някаква жена се смее,
под чужд чадър се пъхна да надникне.
- Къде отиваш, непослушен Рики? -
с тревога във гласа извика Поли.
И тя видя под сянката старик и
жена с капела, но широкопола.
Подаваше на кучето парченце
салам от сандвич, който си ядеше.
- Ах, ти си като нашето кутренце,
той малко по-голям от тебе беше!
Момчил посегна да си вземе Рики.
- Не бива да яде, не му е време!
- Какво ще стане? - възропта старикът -
То с поглед иска, дявол да го вземе!
Росица точно тука се намеси:
- Забавихте се, хайде до морето!
Косата живо с пръстите разреса
и бодна шнола с формата на цвете.
Полина я последва моментално,
вода боготвореше тя от бебе.
Но две лета след случката фатална
животът им от друго бе обсебен...
Момчил остави чанта до багажа
на Роси и след двете се затича.
Поиска на морето да докаже,
че все така безкрайно го обича.
. . .
Невидима зад лодката, Гергана
ги гледаше напълно съкрушена,
но после се съвзе и бързо стана.
С желание да бъдат защитени
семейството и майчините чувства,
си обеща да брани всичко свое.
Душата ѝ отново се разчувства
и зашумя на волята прибоят.
"Не мога до безкрайност да отлагам.
Напразно ли духът ми се пребори?
Ще се помоля Бог да ми помага
и пречките да мога да съборя!"
. . .
Морето беше чисто и гальовно,
разтворило ръце да ги прегърне.
Из мислите му пърхаха греховни
надежди. Той опита да ги върне
обратно на брега, но го настигна
зовящият сърдечен мъжки ритъм.
Преградата мисловна лесно срина
и чувството със странен алгоритъм
започна да гради от пясък замък.
Течението скрито го повлече
към светлината, ярка като пламък,
а той подвластен се усети вече.
- Момчиле, ние тука сме със Поли! -
извика между хората Росица.
Мажорна радост бореше бемоли.
Под шапката ѝ в кичурче косица –
корона сякаш – слънцето блестеше.
Дали в душата бе видяло нещо?
Уверено, че тя кралица беше,
разпалваше то мислите горещи.
Момчил достигна гъвкавото тяло
на тази грациозна морска нимфа.
Водата, сякаш в този миг завряла,
обля магично и светлинно рифа.
А Поли, от усмивка озарена,
усещаше със сърчице добричко –
привличането, между тях стаено,
във чудо ще превърне скоро всичко.
Следва:
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
