Острови в душата - 13
- Прибирам се да взема душ, но после
ви каня, Поли, аз на палачинки!
- Обичам ги, запомнила си, Роси!
Последно ядох, като прави чинка.
- Да тръгваме, денят ще бъде чуден! -
покани ги Момчил и се загледа
във Рики, който днеска беше муден.
- Дали пък не е ял той нещо вредно?
Поспира се, лежи му си, горкия.
Очаквах да е гладен и да лае.
- Ще трябва, татко, лекар да открием.
- Видях табела, кабинета зная! -
и Роси към тревогата се включи.
В тревата Рик започна да повръща.
Момчил прегърна болното им куче
и тръгнаха да търсят тази къща,
в която бе видяла, че живее –
разхождайки се – лекаря Росица.
- Дали не бъркам? Тук навярно не е.
На ъгъл беше, номерът – осмица.
Откриха го след още две пресечки.
Изчакаха, че бяха подранили.
Ветеринарят взе тампон на клечка
и каза: - Дай да видя, Рики мили!
Отвори му внимателно устата
и гърлото обра с тампона леко.
Намазката постави на стъклата
и в микроскопа вгледа се човекът.
- Натровил се е. Днес ще се прочисти
с таблетката. Но давам половина.
Породата е малка и вълниста.
Желателно е без море да мине.
- Разбрах и за това ще се погрижа.
Дано не се наложи пак да идва!
А козината може да подстрижа.
Горещо му е с тази гъста грива.
Момчил отново взе в ръцете Рики.
Изпратиха до къщата ѝ Роси.
Оклюман и безпомощен, мъникът
бе тъй щастлив, че някой днес го носи.
. . .
- Върви ти със Росица днес на плажа,
при кучето аз вкъщи ще остана.
- Но нужно ли е, тя какво ще каже?
- Ще свърша нещо спешно, неизпрани
ме чакат, дъще, наши дрехи вече.
Не ме мисли, аз тук ще се оправя.
Вземи си и закуска! - тате рече
и да прегърне Поли не забрави.
Но Роси беше вече пред вратата.
- Донесох палачинки аз за всички! -
гласът оптимистичен на жената
запали радост в детските очички.
- Да седнем на терасата, предлагам.
Сега приятно там е и прохладно.
Чиниите и приборите слагам.
Елате, татко, Роси, че съм гладна!
. . .
Те хапнаха и Поли се приготви
да тръгнат по пътеката позната.
На входа до забита стара котва
очакваше ги майката... Жената
ги проследи от тяхната квартира,
когато те излязоха от вкъщи.
Видя, че пред сергията се спират
да купят плодове и се намръщи.
"Какво ли непознатата до вчера
със моето дете си позволява?
Нима Полина може да намери
приятел в нея? Тя се заблуждава!"
Реши, че непременно ще говори
със дъщеря си и напред избърза.
"Към плажа ли сте тръгнали? О, сори!
Превръзка на очите ли ти върза
Момчил, детенце мое ненагледно?
И той ли срещу мене те насъска?
Кога със теб говорехме последно
не помня и сърцето ми се пръска...!"
Прикри се да ги чака зад дървото.
Когато наближиха, ги пресрещна.
- Не си ли тръгна? Мислех тъй, защото
разбра се ти със тате много спешно.
Полина хвана Роси за ръката,
решена нищо друго да не казва.
Учуденият поглед на жената
припряност в жеста детски забеляза
и рязко дръпна малката към нея.
Очите на детето – насълзени –
се мъчеха навън да не прелеят.
- Нима избираш нея ти пред мене?
- До тук не се намесих, но ще кажа,
че грубо е така да се държите!
Познавам тази мъка. Тя ще смаже
детето ви. Нима това целите?
Росица я погледна във очите,
не знаейки какво ли ще се случи.
- Ти нямаш място сред съдби разбити,
а на обноски искаш да ме учиш! -
изсъска със език на пепелянка,
събрала сили за борба, Гергана.
Но свят ѝ се зави, потърси сянка
и Роси със съчувствие я хвана.
- Такси ли да извикам? - Няма нужда... -
едва продума, но я спря жената.
- Не се нуждая аз от помощ чужда,
махнете се от пътя на съдбата!
- Но тя не лъже и е много мила! -
поиска да я защити детето,
намерило в уплахата си сила.
- Да тръгнем, лельо Роси, към морето!
Безсилна, дълго гледа тя след двете,
които вече стигнаха до плажа.
Позната немощ върза ѝ ръцете
и се опита пак да я накаже.
Следва:
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
