Острови в душата - 16
Съвсем забравил бе Момчил за Рики.
А кучето в спокойна дрямка спеше.
Навръщане качи един старик и
седалката със него той делеше.
- Ти сам пътувш, другите къде са?
Жена, деца довел си на морето...
- Оставих ги аз, чичо, на адреса
в квартирата. Дойдох до тук, но ето,
че връщам се и зная, че ме чакат! -
отвърна, но от думите се стресна.
Не знаеше какво ще стане. Мракът
бе непрогледен, дебнещ и нелесен.
- А този джафчо има ли си име?
И аз държах едно кутре на село.
Как гледа ме и казва: "Погали ме!"
Любов печелиш, ако тръгнеш смело.
"Я виж го ти, какъв умник излезе!
Съдбата ли чрез него ми говори?"
си мислеше Момчил, докато слезе
с "Мерси!" старикът и врата затвори.
. . .
- Прибра се! Тук на тате е колата! -
извика Поли с радостна възбуда.
А Роси скри тревогите в душата,
с очакване от сън да се събуди...
- Момичета! - извика от антрето
мъжът, щастлив, че вече се е върнал.
Прегърна той по бащински детето,
но нещо непривично в Роси зърна.
Лицето бе смълчано, без усмивка,
видът ѝ – друг. Какво ли му говори?
Усети, че се крие зад обвивка
и дръпнала е ципа. Да, "Затворено",
че пише на табелката прочете.
"Но как? Защо?" - той с поглед я попита.
Очите ѝ мълчаха, но ръцете
говореха за болка в нея скрита.
Дори и Рики нещичко усети
Дали не беше центробежна сила?
Въпросите си този ден заплете,
но с отговор не бяха изкласили.
- Аз тръгвам вече ... - Роси проговори.
- Почакай, да вечеряме – тогава! -
с настойчив глас Полина заговори.
- Не, времето на филма наближава!
Момчил излезе вън да я изпрати.
- Ще дойда с теб до твоята квартира.
Вървеше до напълно непозната.
- Какво се случи днес? Аз не разбирам...
- Разбрах, че да сме двама с теб е грешка.
Не искам да деля дете от майка...
Грехът е изпитание човешко
и не е нужна точка, запетайка
разумният човек след него слага.
Видяхме се с Гергана днес до плажа.
Виновният засрамен е и бяга.
А тя дойде, откри ви тука даже.
- Познавам ѝ отлично номерата! -
Момчил разгорещено я прекъсна.
- Платила е за всичко тя цената
Не бива от дете да я откъсваш!
- Но, Роси, как настъпи в теб промяна?
Тя тръгна, сам качих я аз на влака.
Ти искаш да простя една измяна
и с нея ново щастие да чакам?
- Не искам нищо. Просто се оттеглям
и рано сутринта си заминавам.
Такси ще взема. После с влак потеглям.
Не се сбогувах с Поли... Съжалявам!
. . .
"Ужасен ден!" - си мислеше бащата
по пътя къв квартирата обратно.
Опита да застане над нещата,
тъй както бе го правил многократно.
В ушите му звучаха тези думи:
"Не бива от дете да я откъсваш!"
Той бе разбрал, че Роси е разумна,
но тя сега сърцето в него късаше.
Когато влезе, Поли вече спеше
и от това той беше изненадан
Погали я, усети, че гореше.
"Поредна неприятност ме нападна!"
Пренесе я в леглото от дивана
и парацетамол да пие даде.
За лекар беше късно. Но остана
и бащината вахта не предаде.
Топлееше челото детско още,
но градусите бяха намалели.
Запита се той в часове среднощни
правдиво ли постъпил е, не е ли.
Към пет небето взе да руменее.
Момчил за Роси мислеше отново.
Поиска да се чуят, че без нея
усещаше живота с цвят оловен.
Слушалката се включи на зелено.
Смути се и сигнала сам прекъсна.
На острова в душата заделено
е мястото ѝ. "Тръгнала е! Късно
е опит аз да правя да я спирам..."
Изправи се и тялото разкърши.
Тогава чу сърцето как вибрира
от страх, че то ще чуе: Всичко свърши!
Следва:
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
