28.09.2007 г., 8:26

Осъдена

Поезия

813 0 10

И тя пишеше свойта присъда...

Гласът във гърдите замираше...
И нито дума в пространството...
А в очите никой вече не чете...
Единствено той беше някога...
Но той тръгна,
а тя пише свойта присъда...
И дращи силно по листа със затъпения молив...
И сълзи на гняв замъгляват ума й...
Но смисъл няма
и тя го знае...
И в болка сърцето се свива...
Ръцете безпомощно се отпускат
и плач гърдите раздира...
И самота стените поглъща...
Пламъкът на свещта се заклаща
и после изчезва...

Моливът отдавна не дращи по листа...
Тя е написала свойта присъда...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

Коментари

Индиана (Криси)

Тъжно, но прекрасно!

2007-10-02T20:40:16+03:00
Aneta_kz (Анета)

Силен стих!
Прегръщам те, Алекс!

2007-09-30T17:36:35+03:00
Вил (Виолета Зашева)

Тъжно..., но хубаво стихче. Поздрав!

2007-09-29T13:04:51+03:00
blackberry (Александра Михалева)

Благодаря, Веси! Целувки!

2007-09-28T23:30:10+03:00
veesii70 (Веселка Стойнева)

Стихът ти е много тъжен,хубав и истински.И е вярно,че ние си пишем сами присъдата,не е всичко написано както казват хората.Наистина на всеки нещо е написано/от Бога или съдбата/,но ни е дадена и химикал-
ката на нашата свободна воля и гумата на нашата мисъл...да пишем,да дописваме и да трием...Поздравления!

2007-09-28T22:50:08+03:00