19.09.2011 г., 22:09 ч.

От Август трийсет и четвърта до наши дни, глава първа, продължение 

  Поезия » Оди и поеми
1020 0 5

ОТ АВГУСТ ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА - ДО НАШИ ДНИ

(допълнение към глава първа, която бе пропусната по технически причини, за което се извиняваме)

 

 

 

 

1     Не съм роден  безгрижна  птичка.
Решавах всеки свой проблем...
Аз казвам  тук, сега на всички,
 и аз бях впрегнат във ярем.
Аз не познавах що е скука,
затуй не съм и на боклука!
Аз търсех и събирах плод.
В Живота си все търсех брод…
Със прът ме вкараха в Живота.
Там с “хляб и сол” не бях приет.
А нямах и голям късмет…
Воювах аз за всяка кота.
И в тия бурни времена
живял съм все на стремена!



Аз срещнах не една мръсница.
Отстъпих не една земя.
Изял съм не една плесница...
Сърцето дълго ме боля.
Вампирите кръвта ми пиха.
И истините ми спестиха...
Ограбиха от мен света.
Набутваха ме във калта.
Аз бях във кръгова отбрана...
Залягах в първия окоп.
Мечтах за дажбата си боб.
И ближех всяка нова рана.
Без Бог!... Със свойта самота,
проклинах се, че съм в света.

Но детството бе романтично -
„Илюзия“ и“ Светлина“,
с картини горди и епични,
със Идоли  и Светила.
Родено с моя романтизъм,
  от селска кал и егоизъм...
Звезда от Седмото небе

не може да се погребе!?
За цял живот то в мен остана
с епичните си семена.
За тоз народ и таз страна
аз преболях не една рана!
И днеска, искам или не -
пред него съм на колене!

О, Минало... И Отлетяло...
Със свои пищни знамена
ти си вълшебно огледало
на първите ми времена.
Едно угаснало огнище...
Обраснало с трева  хорище.
Но спомен скъп ти остана
за всички мои времена!
Ти още ходиш по Балкана
в измислените светове.
И твойта дързост ме зове 
със тебе само да остана!
Аз моя някогашен “Рай”
все търся само в моя  край!

    2     От Изток  щом зарозовее
и трепнат  едрите звезди.
Предутрото с петлите  пее,
денят от Изток допълзи!
О, ражда се със птича песен,
от светлини и здрач омесен.
След сън селото  се прозя…
И селска глъчка го заля…
Железните коли запяха.
Преди да блесне слънчев лъч
и селото  захвърля къч,
жетварите му зажужаха!…
И така с дебел остен
започна моя селски Ден.

 

От жегата свисти Простора.
Стопено времето тече.
Подгони зноят всички хора…
Във пек и хлябът се пече.
Денят от болка се изправя.
И към небето взор  отправя,
и търси сянка, за да спре.
От жегата душа бере…
Очаква своя Разхладанчо.
Разтърся сплетени коси,
докато той го възкреси.
Но там е само Кара Станчо!…
Той гледа своя летен Ад,
във който мъчи  този Свят.

Но минеше ли Икиндия,
подухнеше ли малко хлад,
Денят  пак беше на пусия!…
И пак от всичко бе  най-млад!…
С крилата литне в небесата
и полети пак над житата,
пробива си отново път!
И сърповете, без да спрат,
по постите пак завървят…
Потта  на капки се  изцежда...
Завръщаш се от Онзи свят...
И пак си силен, пак си млад,
възкръсне твоята  надежда!
И  после пак, за часове,
Романтиката зарасте!

При Залез  слънцето пораства.
Опашат сенките  света...
Нощта  ни вземе в топла  пазва,
люлее ни до сутринта.
От тичането зачервена,
се скрива цялата Вселена,
докато падне синкав здрач.
А умореният орач

разпряга, в светлото да свари,
преди  безшумната  тъма
да го откъсне от дома,
захвърля волските юлари…
От работата уморен,
заспива трудовият Ден.

    3    През  август трийсет и четвърта
родих се край един Балкан.
Закърмен бях с труда на кърта.
За селянин аз бях избран.
Но иначе реши Съдбата,
да стана  лекар  по страната…
И аз, роденият селяк,
във София намерих бряг.
И тук се счепках със живота.
За тоз живот не бях мечтал!…
О, мислех си, че съм успял!
Не съм се бъхтал  със Имота…
Но ти ще чуеш в моя стих,
че аз на две се разделих!

Аз помня първите си стъпки
и босоногото момче.
Преминалите първи тръпки…
Направеното на парче…
Мечтаех вечно да съм нужен -
да бъда като вятър южен.
И пътят ми да не е лек,
но да съм истински Човек…
И аз, и моята Родина,
и моят унизен Народ,
да найдем търсения Брод.
И в Истинския свят да минем.
И всички  аз да пренеса!
О, вярвал съм във Чудеса!...

И от тогава в мен остана
надеждата за по-добро…
Но белези от стари рани
напомнят ми за много Зло...
Аз чаках с “хляб и сол” Доброто…
Но то бе все навън, горкото,
и все го стигаха беди...
То в битките не победи.
О, нямаше ли го наяве,
при мен то идваше насън,
на прага сядаше, отвън,
и сплитахме десници здраво…
А щом се върнеше Деня,
изчезваше и то с съня.

Преглъщах често и горчилки.
Крадяха моята душа.
Та риба се лови в мътилки…
Очакваха ме да сгреша.
О, как съм искал да порасна,
да мога мутрата да фрасна
на най-жестоката лъжа.
Макар в затвора да лежа!...
Това бе детската представа…
Но щом пораснах по-голям,
разбрах, че трябва да съм ням!
Макар че туй не носи слава,
че в този никакъв живот
прави се по-добре на  скот!?

И днес се виждам  пред чешмата,
прегракнал с другите деца.
Кънти площадът в махалата.
И греят детските лица…
И тука малки и големи
решавахме всеселски теми…
И след нададения вик
свистеше топка и челик…
Туй бе игра неповторима,
запазена дълбоко в мен.
Повтаряхме я всеки ден.
И се вживявахме за трима!
И днес в безсънни часове
пак този спомен ме зове…

    4   В неразгаданото се взирах.
Загадките  ми бяха стръв.
От любопитство си умирах.
Стремях се все да бъда пръв.
Щом трябваше да възприема
задача или теорема,
то аз се блъсках като луд…
  И бях щастлив  от този труд!
Със дни съм слушал разказвачи...
В дебели книги влизах аз.
От писаното бях в захлас…
Решавах трудните задачи…
И казано със две слова,
излизах с всичко на глава!

Отивах с радост на полето.
Обичах всяка жива твар...
Общувах винаги  с сърцето.
И книгата ми бе другар...
Аз търсех истините в нея.
О, инак как  щеше се живее…!?
В душата който не расте,
не стига Седмото небе.
Кълнях се винаги в доброто,
но в двора заден на света
разбрах какво е самота.
В света ни все царува Злото...
Разбрах, че с гола красота
не се живее във света...


Тук  срещнах селската неволя.
Мина ми детството във труд...
Аз търсех по-голяма роля.
Мечтаех си да съм прочут.
Но срещнах хора уморени 
по кърпените селски сцени.
Във полу скотския живот,
обхванал  целия народ...
И  мен ме вкараха с остена,
когато нямах още шест!
Аз помня всичко туй до днес
с душицата си наранена!
И заради това тегло
намразих  родното село!

Намразих тия дивотии...
И този никакъв живот…
И тия селски немотии...
И този уморен  народ!
И злобата му несравнима.
И грубостта, която има.
Защото, впрегнат цял живот,
той тегли всичко като скот!
Затуй, че е народ без вяра,
без принципи и Богове...
Той често Дявола зове,
че в него той не вижда звяра…
И аз се разбунтувах млад -
не исках да живея в Ад!..

   5   У нас не тачат Свободата.
Все чакат милост от света!
Пречупени от дълга Пата,
надничат вечно през плета.
И всеки търси келепира...
С отворени очи умира…
Невероятно лошо ви звучи -
но кюти  всеки и мълчи!
По чужда  свирка все играе…
Нагъват постния си боб.
Теглото влачи като роб!..
И все за уплаха си бае…
А нисши хора, като скот,
нима ще са добър народ?!.

Не мога само с две-три думи
да кажа  туй, което знам,
за мойте извървяни друми…
И за живуркането там.
Родих се аз под връх “Драгойна”,
откъм  страната му усойна.
Там беше моят роден дом.
Не къщичка на някой гном,
а селска къща на богати.
По-късно този дом  блажен
от властите  бе отчужден
 и взет от селските  пирати!
И  нека да ви кажа как
обезкулачваха кулак!!!

Не бе голямо мойто село.
 То беше моят роден край!
Оттук започна мойто дело
и продължи  във Първомай...
Драгойновци  туй село тачат.
И могат ли - все си прескачат.
Изселяните във града
се връщат  често при рода
и там на хлад, покрай реката,
се спират да го почетат…
А дойде ли часа да мрат,
се връщат тук от градищата,
при корена на своя род…
Такъв е нашият Народ!

    6    Тук, от върха на планината,
се вижда корпусът на град,
на второ място във страната,
със който аз се запознах…
А литнем ли с крила на птица,
пред нас е ширнала  Марица,
и край градчето Хаджалес
аз виждам Тракия и днес…
А няма ли я маранята,
блести от Изток Едрене…
А  пък от юг, като море,
Родопа стърчи над селата…
От радост секва ми дъха,
аз  колчем стъпя на “Върха”.

Върхът е доста под хиляда,
не е Родопски първенец.
Но на полето е преграда
и е на Тракия венец…
Събира облаци в небето
и праща влага на полето...
В кристалната си синева
издига гордата глава.
Препраща гръмовете на Балкана,
в далечните му върхове.
И цяла Тракия зове,
когато дрънне барабана!
За мен е славен и честит,
върхът-легенда, върхът-мит!

А под “Драгойна “ и “Хисаря”
се стелят нашите земи…
О, тук Царицата и Царя
на нож със гърците били…
И водили войни в гората,
за Робството и Свободата…
От тези древни времена
дошли са  много имена.
Царицата била Драгойна,
а Царят им се казвал Драг...
На Елените той бил враг…
Те паднали във битка знойна…
И както виждате и днес,
върхът е кръстен в тяхна чест!

Там долу селското хорище
събира  пръсти като длан.
И като стъкнато огнище,
примамва хората натам…
Река Кайлийка се протяга
и все на изток бързо бяга,
и от високия Бял бряг
се кичи  със върби и злак.
А успоредно  покрай нея 
и “Главната” натам върви...
Към мойто минало, уви,
и селската ми “епопея”…
Там  беше моят бащин дом,
съборен някога  със взлом!

    7    И в този двор бе  нашта къща.
На дядо ми Дели Иван.
Аз в сънищата там се връщам
под гредоредия таван.
О, не за радост и утеха,
огнището ми родно взеха…
Ограбиха ни  просто там.
Хайдутите  ни нямат  срам!
Туй бе една  саморазправа...
На всяка логика напук.
Удариха ни като с чук…
Аз цял живот горчилки пих,
но ги проклинам в моя стих.

Не искам да си отмъщавам.
Но искам да го спомена.
Присъди смъртни не издавам,
но помня  всичката злина.
Домът ми стана училище…
Изгасна моето огнище!
Изритани от дом и двор,
 това бе нашият позор,
 удариха ни във   сърцето!
И с благородство при това
отсичат нашата  глава,
но във “полза” на селцето?!
И така, без много зор,
довлякоха се в  моя  двор...

    И така изритан вече!
Намразих всичко покрай тях!
Реших   да работя далече...
Но тук се връщах, щом заспях!
И  продължи  това така с години!...
Но се намериха причини
следите ми пак  тук да спрат.
Аз пречертавах своя  път!
Макар че бях разочарован.
И бях се закълнал преди
да нямам в селото следи...

   Животът ми тук бе заровен!?
... Но пак във селския покой
се върнах в един летен зной.

Намерих старци и старици.
Едва пристъпващи навън.
Заложници и мъченици,
като от някой гаден сън!
Във бурените избуели,
съмненията бяха спрели,
и те от змийските гнезда 
присмиваха се на света!
И една световна скука
провлачваше край тях черва…
Не можех да се отърва,
че Старостта  царува тука!
Аз с радост бих извикал: ”Стоп!”
Не  искам вече този гроб…

  8     А помня времето, когато
кипеше в селото живот.
Успешно спорехме с Съдбата.
И даваше трудът ни плод.
И на площада, пред чешмата,
събираше се махалата,
гъмжеше просто от деца.
В душите грееха слънца…
Захласвахме се по луната.
Брояхме  едрите звезди…
О, има разлика, нали!?
Аз бях тогава от децата.
А сега и аз съм стар…
Със старците съм барабар!

Тук някога  ний бяхме братя!
Изпаднехме ли във беда,
отивахме при някой “батя”...
и стъпвахме  пак на крака.
И после му благодаряхме,
копахме нивите, орахме…
Сами ний правехме добро…
Във празник  тропахме хоро.
Събирахме се на седянки.
Момите трупаха чеиз.
И всички бяхме с порив чист.
О, имаше и тъмни сянки!..
И ей така, без суета,
живеехме си във света!

А днес е скъсано хорото.
В трева е селският мегдан...
Старее истински селото.
Не са децата в едър план!
И както селското хорище...
пустее нашто училище!… 

И нявга китното село,
не е днес както е  било…
То бавно, ден след ден, умира!

То няма вече жизнен сок.
Нима наказал ни е Бог?!?
И неговата милост спира…
Сега пак имам  Имот,
но селото е без народ!…

   9       Започвам първо със Родата…
Да свърша с нея бих желал.
Да разберем за кръговрата,
във който съм се завъртял….
Пред вас бих искал да разкрия,
прадядо ми е бил Делия.
За него се разправя тук,
че гонил турците с колнук!
А баба ми, Дели  Иванка,
пред къщи спяла със тюфлек...
И  с нож под женския елек…
Самата тя била бабанка,
и на своя буен мъж
помагала е не веднъж!

Баща ми беше чорбаджия
и имаше добър имот.
Наследник беше на делия.
Със потекло от знатен род.
Не помнех моя дядо Слави...
Това и татко ми не прави.
Той бе починал  доста млад.
Наверно е било инфаркт?
Баща ми бе с сестри несъщи.
Бе природен, от втори брак.
Но чувствата му братски пак
отваряха вратите вкъщи!
Стояха лелите у нас
от сутрин та до късен час!

А другата рода, на мама...
Тя бе от Цвятковския род…
На него аз не слагам рамо,
макар  и той да бе с имот…
Понеже били тарикати,
гърчеещи се дипломати,
наежени като петли,
но искащи да са орли?!
... Бе друга баба ми Велика,
доброто в нея бе дошло
от Желювското потекло.
Тя беше с друга политика!...
Дори дете докато бях,
със радост в къщи им не спрях…

Особено пък след Девети”.
Аз помня този епизод.
Не бяхме ний добре приети 
от  дядо Христовия род.
Той тръгна “Текезе” да прави
и със това да се прослави…
За свойта дъщеря и зет

пред Партията дал обет
текезесари да ги прави.
Но за зло и за късмет,
на нож от наште бил приет...
И не можал  да се прослави!
И  той, понеже бе катил,
не бе ми като дядо мил.

   10       Зад нашта крепостна ограда,
зад каменния ни дувар,
стърчеше къщната ни сграда,
край нея плевня и хамбар…
Разделен на три бе двора:
в най-северната бе обора,
най-южната ни бе харман...
В средата къща и сайвант...
И всичко беше оградено...
Минаваше се през врати.
Вода през двора ни шурти…
Градинка малка. И зелено!
С  покрита порта и врата,
общувахме ний със  Света.

Навътре в двора, зад асмата,
стоеше родният ми дом.
Изкачваш се във судормата,
която бе широк балкон.
Оградена с пармаклъци.
Украсени с бръмбазъци,
на всеки чап с дебел дирек,
и пръстен под, червен и мек.
Таванът - селски гредореден,
за детски люлки със места,
а и за птичите гнезда…
Животът ни бе там изведен…
През лятото тук беше хлад…
Живяхме там като в палат!

След десет стълби, в судормата,
стояха  къщните врати.
На запад беше “Одаята”,
на север - в “Къщи“ влизаш ти.
А стаята ни  за багажа 
от  в “къщи” аз ще ви покажа.
И “Занцата” бе с “черен “ вход…
А през прерязания под
по стълба слизаш във мазето...
Или на къщния таван
се качваш  в свят, неподозрян…
В мазето... вино  и мезета!
А на тавана, във  праха,
бе скрит Музеят на рода!

Наредбата ни беше проста.
Дори не спяхме на креват.
Леглото ни бе в нашта “гостна”,
а там се влизаше “чат-пат”…
Софрата слагахме в средата.
Край нея сядаше родата…
В стената бе вграден  долап.
Миришеше на топъл хляб.
А имахме си и мусандра...
Постилахме хасър на кръст.
А подът бе червена пръст…
Бакърникът бе като в мандра.
Огнище имахме  и пещ…
Икони две, къде  да спреш!..

   11      Красиви дни тогава бяха.
Сега светът се измени.
Тогава печките бумтяха
и шетаха край тях жени.
И зиме, вечер край кюмбето,
израстваше със дни детето.
Със песни приказки и смях,
отърсваш се от детски страх.
Чрез празниците и хората,
чрез всеки селски ритуал,
къде разбрал-недоразбрал,
напълваше ти се душата!
И бавно, просто, пласт след пласт,
животът влизаше у нас!

Годините край мен  растяха.
Протягаше се моят път.
И злите сили още спяха.
Дълечен беше и Светът.
Реална беше Синевата.
А Добротата бе в сърцата.
Растеше мъничкият свят,
във който вишните цъфтят,
и лъха топлина от мама...
Животът, който бе игра,
с добри другари и сестра.
Подпрян на татковото рамо!
И всеки в този селски свят
ти чувстваш като роден брат.

Събирах сили край реката,
от къпане и рибарлък.
Със възрастните и децата
аз често правях ортаклък.
Но приказките на мъжете
аз предпочитах и пред двете...
И сам със ножица в ръка
изрязвах букви, ей така,
и без школото да прескоча,
аз вече можех да чета…
И тъй навлязох във света...
И тръгнах в пътя си да крача.
Със Хитър Петър, с Настрадин,
аз ставах на живота син!

Минаваха така години.
Не виждах призраци в света.
Гребяхме житото със крини,
отсявахме за семена.
С джумбиши и със тежербета,
оряхме нивите в полето.
Насам-натам, примък-отмък,
затваряме света си в кръг…
... Но взеха хората да спорят...
Велики сили да делят.
И страстите поеха път.
И взеха да не си говорят!
И онзи селски пасторал
заскърца, както си разбрал!

Щом звънне селската камбана,
тържествено във “до-минор”,”
туй значеше, че има рана,
че смъртта е в нечий двор.
Че някой старец от селото
е сложил своя кръст на злото.
Или пък някой неживял
до тука пътя си е спрял.
А щом забиеше мажорно,
задъхана в привечерта,
жените стъкваха  жарта,
прекръствайки се, най-покорно,
и в чест на някой свят човек
животът ставаше по-лек!

И  там една шетня захване.
Мъжете точеха вина.
Оставеха жените стана
и пъргавите вретена.
Обличахме премяна нова.
И баницата бе готова!
И пак пред старата софра
за час ни празникът събра!...
Не бяха празниците много,
на пръстите  ми  се броят!
А делници, под път, над път,
и все в очи те гледат строго…
С горчилки и със сладък плод...
Това бе селският живот!

А думнеше ли на мегдана!
Затропаше ли се хоро,
във къщи кой ще ти остане.
Прегърнат се добро и зло.
Момите като волни птици
с момците тропат ръченици.
Въздишат старци отстрана,
одумват всякоя жена,
и гледат кой ще хвана “баша”,
къде е скрита любовта!
И в спомени за младостта
отнасят наште аркадаши!
О, кръшният момински смях 
бе малък празник и за тях!

С кикотене акордеона
се гони   с бързия кларнет.
Цигулката стои на трона.
Ликува тъпанът напет.
Тресе се живата верига…
Възторгът вътре се надига.
Пресипват всички гласове!
Блестят носии, цветове!

Танцува яростно народа.
И цялата земя трепти…
На теб сърцето ти тупти
и славиш  искрено народа!
О, скътал съм  тоз спомен мил,
от късна есен до април!

  12       О, селото  е днес пустиня!
Със избелели цветове!
Без вкус, като презряла диня,
забравено от векове.
Във него само стари хора
стоят  под сянките на двора…
Като посечено с калъч!...
Във него няма детска глъч!
И селското ни училище,
затворило врати, мълчи.
И злите слънчеви лъчи
се гонят  в пустото хорище!...
Не само в моите очи
трагедията му личи!

   13     Аз тръгнах с радост да се уча.
На седем станах първолак.
И книгите аз заобичах,
от много мъничък хлапак.
Не се наложи да се крия
под селската си антерия,
защото аз не бях глупак,
събирах ум от мрак до мрак…
И тъй, в четирдесет и първа
учител ми стана Манол.
Драгойновец, с мустак  набол.
Жена му пък ни бе “етърва”…
Доведена от Казанлък.
Той бе балкан, а тя фъстък.

Аз гледах във очи Манола.
За мен той беше малък бог.
Държа го и днес на престола!
За мен той стана боен рог!
Сега аз знам, не ми се струва,
от ТеБеЦе той боледува…
Жена му после взе и нас.
След нея ни поеха други…
И всички бяха с нас добри.
Не помня всичките дори.
Но имат те пред нас заслуги!
Въвеждаха ни във света…
Тук искам да ги почета!

Щом срещна  днес съученици,
си спомням тия времена,
когато, като малки птички,
кълвяхме всички семена.
Мечтаехме да сме в простора,
щом срещнахме живота в двора.
И радвахме се от душа,
щом стъпехме на стремена.
Най-чистата ни детска дружба
в училището се роди!
И надживяла сто беди,
остана цял живот на служба!
Щом дружбата не си предал,
напразно ти не си живял!

Със  Желя, с Ванча и с Драгана,
започнах да се уча аз.
Но най-добър приятел станах,
с сина на чичо Атанас.
Ний с него бяхме неразделни
във времената вододелни…
И още дълго след това…
Ний бяхме на една глава,
с еднакво пъстри лудории,
с еднакъв поглед към света.
Прескачали сме през плета,
зад него нещо да открием…
Той своя път  намери там,
а аз съм все натук, натам.

Баща ми още млад мъж беше.
И трепеше се като луд.
 Сам сто и петдесет ореше,
със рало дървено и плуг.
Денят го сварваше в полето
и там оставаше до мрак.
Преспеше в селото и пак…
И ей така, по цяло лято!
Търчахме всички ний, безспир!
И нямахме покой и мир…
Със труд бе лятото богато!
Поливахме го  ние с пот!
Това бе нашият живот!

   14     От слуховете за войната
тук замириса на барут.
И вълчи вой смрази селата.
В душите селски легна смут…
Мъжете викнаха в “запаси”…
Това го зная от баща си…
Това не бе на радост зов.
Не бе и форма на  любов?!
Бедата идваше от странство.
Там  вече водеха война.
Напечено и тук стана…
Заскърца селското стопанство!
Остана майка ми сама 
в имота  ни и у дома!

Очаквахме, че след Девети
Животът ни ще стане лек.
О, крути мерки бяха взети,
но не за селския човек!
Нетърпеливи и припрени,
очаквахме добри промени.
Очаквахме живота чист,
но Свободата  бе на лист!…
И всичко беше бъркотия…
Създаваше се нова власт,
разбра се после, с вълча  паст...
А нямаше и оправия!
Посредственото вдигна ръст,
с убийства, арести и мъст!

Тогава влезнахме в войната,
германците да набъхтем.
И да измием с кръв петната -
чифте пищов на гол корем!
Руснаците дойдоха гладни,
със комисари душевадни…

Притиснаха ни, да не спрем,
докато паднем по корем…
Наложиха ни реквизити,
настана данъчен терор.
България тръгна със зор,
по пътищата неоткрити.
Дори и цигански пирон
тук се купуваше с купон!

И както е след всеки празник,
махмурлука ни хвана.
Дойдоха делници омразни
в разграбената ни страна!
За своя собствена изгода,
пред нас изкормиха народа.
И ограден с бодлива тел,
народът беше се оплел…
И като стадо от хайвани,
подгонено със дълъг прът,
ний тичахме по стръмен път...
След нас пак тичаха  тирани!
И ей така, със много зор...
пак заживяхме във заден двор!

Не тръгваха напред нещата...
Провлачихме се по корем,
трохите взеха от торбата,
не ни остана да ядем!
Привикваха ни в общините...
Натирваха ни по горите…
А данъците при това,
растяха бързо, на глава!
А пък и майката природа
се стисна, нищо не роди!
И с Марко Тотевски беди
едва живееше народа!
Снижи се хоризонтът чер…
От турско стана по-бетер!

Говореше се за  колхози,
съвсем по руски образец.
И селските идеолози
плетяха ни  трънлив венец.
Отвориха  в душите рани,
със общоселските казани…
Слухът за общите жени
мъжете селски най-рани.
Не си отстъпвахме имота,
та той е хляб за челядта?!
И живинките край плета
най-близки са ни във живота.
Животни, ниви и човек,
са свързани от памтивек!...

Да вземат кравата и вола...
Събираното цял живот?!
За някаква идея гола,
не дала семена и плод?!
И с тая мъка на сърцето,
не искахме Текезесето!
Да седнеш ти на общ казан,
от комисарите обран?!
С проблеми ти до сутринта си!
Не спиш до първите петли!
По цял ден шишкат те игли…
На всичко във света се въсиш.
Прераждаше се този край,
наречен вече Първомай.

О, беше вододелно време.
Застанахме на кръстопът.
Не знаеш кой път да поемеш.
Да тръгнеш ли, или да спреш?
Във мъртва хватка те затягат…
Или те карат със тояга…
И впрегнатият като вол,
мечтаеш си за хляб и сол!
Подкарваха ни през просото!...
Но ралото не стана плуг!
 От кръстосания сърп и чук…
И беше жизнено теглото.
О, и майтапът настрана,
тунелът бе без светлина!

А и за братята руснаци
говореше се в този край.
Нали ни взеха за ортаци?!
Посрещнахме ги в Първомай…
Не се оказаха авери.
Те бяха просто мародери.
И вместо Дядо ни Иван,
дошла бе тук  пияна сган!
Говореха, че край Марица
избивани били без съд,
щом в алкохол се натопят
и офицери, и войници.
Един драгойновски авер
    ограбен бе от офицер...


            
    15     И през четирдесет и пета,
след жътвата, през есента,
направиха Текезесето,
най-първото във областта!
Хванаха трийсетина души
и общия казан запуши 
край скупчените фукари…
Събраха още във зори
воловете и оралата.
И сложиха ги под сайвант…
И сложиха пазач с “Наган”…
И нарисуваха звездата!
За хората туй бе сеир!
Но страшното бе по-подир!...

Съмненията ни не спряха,
страхът в душите се стаи.
А стреса всички изживяха
от сложените букаи...
Имота си те бяха дали:
коли, волове и копрали…
И в опустелия им двор

бе минал сякаш страшен мор…
Душата им се разбунтува...
Не тръгнаха  ли на провал?!
Туй право кой им беше дал?
Децата си как  ще отчуват?!
И в есента, по късен мрак,
вземаха си нещата пак!

Взема си всеки свойте крави
във тъмнината на нощта.
И сбърканото се оправи…
Но кратичко, до сутринта!
Нима така  ще ги оставят.
Каквото искат да си правят?!
Не можеше по този път
към комунизма да вървят!...
А спуснатата директива
не можеше така да спре!
Във блокове ще се оре,
а не  на собствената нива!
И всичко се реши за миг,
когато заигра камшик!

Събираха те безимотни,
и други  лумпени, боклук,
сакати, криви и самотни,
не хващали ни сърп, ни чук!
Сред тия първи комунисти
бе пръв и моя дядо Христо…
Пред всички той бе дал обет
да вкара тук и своя зет!
(Тук става дума за баща ми),
защото бе човек с имот
и уважаван  цял живот.
Но туй за нас създаде драми!...
  Той бе избран за  еталон!
 За обща песен дал би тон!...


Понеже той бе най-имотен.
И беше мъж с  авторитет.
Планът със него бе страхотен,
затуй го тикаха отпред.
Вербуваха го за примамка,
за давещите да е сламка!
И като вързано мюре
да бъде в тяхното гюме!
Но той решително отказа!
А тия синковци мъстят...
 Те всеки можеха да спрат!
 Те бяха истинска проказа!
Аз знаех си, че някой ден
ще се изпречат и пред мен!

А бяха смутни времената.
И който не вървеше с тях,
го сваляха от стремената,
приписвайки  му смъртен грях!
И хич не се церемоняха.
За злото те готови бяха!
Насред пътя, в калта те спрат,
докато да те одерат!
А лепнеха ли ти петното,
измиваше го само кръв!
А туй те вършеха със стръв!
Те бяха демони на Злото!
О, просто да не дава Бог
да си в ръцете им залог!

И… почнаха да ни тормозят!
Виновни бяхме без вина,
че яки волове ни возят
в обърканите времена!
Че имахме имот в наследство.
Че бяхме в труд от ранно детство.
От първите петли до мрак
у нас не се подгъва крак!
О, вкараха ни в мелодрама!
Със туй било и не било!
Животът ни стана тегло...
Неволята ни по-голяма!
И  днес се сещам със тъга
за тия  тъпи  времена!

Баща ми беше арестуван.
И бе изпратен във Града.
А там какво бе правен-струван,
не съм го питал до сега!
На косъм той се бе разминал
със звяра зъл, пред него зинал!
Извадил просто бе късмет…
Оставили го на отчет…
И така му се размина.
Но стана селският кулак!
От цяло село гонен враг...
И от народ, и от  родина!
А аз бях неговият син…
От враговете им – един!

    16    Аз не престанах да мечтая.
Притихвах някъде, навън,
и път през облаците правех...
Осъществявах се насън…
И по луната и звездите
чертаех кривата на дните.
Болезнено ревнив и горд,
аз бях на чувствата си лорд!
В прераждането на Земята
аз търсех своя собствен дял!
При първия петел пропял,
аз чаках знаци от зората!
И аз така останах  слят
със този мой измислен свят!

Стоях навън далеч от всички.
Аз предпочитах да съм сам!
Дружах с  животни и тревички.
Изграждах тайно своя храм.
Аз не обичах Обществото,
за мен то  беше дом на злото.
Аз търсех ненаселен кът,
мечтите ми да разцъфтят!
Аз сили в себе си намирах,
и бях като войник, нащрек!
О, трябваше да съм Човек!
Утеха в книгите намирах!
По зодия роден съм  “Лъв”.
Затуй все исках да съм пръв!...

Аз бях мечтател романтичен.
Един неосъзнат поет.
Едва дванадесетгодишен,
аз тръгнах с римите напред.
Заславих  слънцето, звездите,
заравях нос и при предците.
И както вече си разбрал,
дори до днеска не съм спрял!
Започнах с повод прозаичен.      
 В съперничество със   един,                                                    
не много умен,  майчин син!
Аз бях навсякъде “Отличен”!
Изпъквах в сивата тълпа!
И в мен Пегас се окопа!

 Така аз влязох във   нещата!
Аз мразех хорските сплетни!
Хвърчах високо над земята.
Градях  от пясък  и мечти.
Но често между двата бряга
аз от живота бях разтяган…
Не можеш да не разбереш,
че не хвърчиш, а ходиш пеш,
че чужда истина  в живота
не може твойта да смени,
защото  ще ти измени!
И ти ще бъдеш Идиота,
и този, който ще скърби…
Не влизай в чуждите борби!

За мен най-важното в  живота
бе думата и честността.
А другото - нюанс на  Злото,
във двора заден  на света.
Презирах долните интриги.
За окованите с вериги,
се грижех честно и роптах.
За справедливост се старах.
Наивно вярвах  във Доброто.
Очаквах то да  победи.
Но туй ми носеше беди...
И бях под удари на Злото!
Мечтаех  си за земен Рай,
но бях във ада, то се знай!

Аз вярвах, че ще Го намеря.
Макар на края на света.
И чуках по закрити двери,
без надписите да чета!
Надничах и от любопитство,
но да не се наричам Христо,
не съм го правил до сега,
превивайки  на две снага!
Със  героичен романтизъм
аз търсех, както търся днес,
единствено човешка чест,
дори и с доста  фанатизъм!...
Но с времето и аз разбрах
какво е да  живееш в  страх…

 И този страх у мен остана!
И спътник ми е до сега.
Дамоклев меч бе на тавана...
Реален повод за тъга!
Дълбоко в мене той остана.
Като една дълбока рана.
И сложен бе, като печат!
И ме преследва в този свят!...
Но беше той и моят тласък.
От него  аз стоях нащрек
и от това станах човек,
излъскан винаги до блясък!
Макар че в ада му горях,
сега ще му благодаря!

   17     Ще спомена за двама души,
един мъж и една жена,
които в детството си слушах,
в онези първи времена!
Омайваше ме кака Гана.
Душеприказчик тя ми стана!
И днес е в моята душа.
За нейни приказки тъжа!
А другият от махалата
бе Георги Въцов, наш съсед.
Той беше смешен и наглед,
но смях му раждаше главата!
Той беше истински артист,
роден си бе за хуморист!

Ний зяпахме по кака Гана
в затоплената одая.
Тя бе вълшебница голяма,
тестото месеше с мая!
Разказваше ни за юнаци,
достигнали луната с каци…
За злия Гений и Везир...
Разказваше ни тя безспир…
А времето за нас бе спряло.
Макар че бе припаднал мрак…
Ний молехме я пак, и пак.
Тя бе вълшебно Огледало!
Със тия приказки в нощта
ний опознавахме света!

А Въцов беше нашта Чичка,
той бе останал без момче
в Балкана с нас да се боричка
и кравите му да пасе!
Той идваше със нас в Балкана,
и с нас до край дете остана...
Той правеше от всичко смях.
От него римите познах!
Говорехме на разни теми,
той бе изкусен разказвач.
На психиката познавач.
Любим на малки и големи.
О, аз го помня все такъв...
Той всички вързваше  на връв!

И аз така набирах опит.
И доста работи разбрах.
Видях как хора се топят

от завист, злоба или страх.
Разбрах, че Правда няма тука,
че е доброто на боклука!
От братство – няма и следа!
Че просто няма Свобода!
Моралът пет пари не струва!
Че всичко е една лъжа!
Че Злите здраво ни държат!
Човещина не съществува!
И само който е на власт,
е фактор някакъв за нас!

О, щом ти стъпят на фасона,
на този свят  си озлобен.
Злопаметен си като слона.
От злобата си заслепен!
Ортак на Дявола ти станеш,
рогата му дори ще хванеш,
щом яд отвътре те яде…
Вървиш, не знаеш накъде?!
И все си правиш тънки сметки.
И все се смяташ изигран.
Дребнавото е в едър план.
От интриги правиш плетки!
Напрягаш чувства и акъл,
и ставаш все по-зъл и зъл!

В една такава обстановка
не можеш да  растеш без  грях.
Когато всичко е уловка.
И криеш чувствата си  с смях!
Когато всички обещават,
но нищо никога не дават…
И все си за зелен хайвер…
И от живота си по-чер!
Проклинаш свойта орисия!
От другите щом те делят!
И щом за тебе няма път!
Живееш в черната магия!
Усмихнатите под мустак
те правят вечно на глупак!

        

© Христо Славов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мисля, че за този тип проиведения,този критерий за оценка, не е най-правилен, защото това е едно повестование и стилът, по моя мнение трябва да бъде, полупоетичен, образен и т.н.и полупрозаичен, логичен, описателен и дължината на произведението, не е пречка за това.Аз не познавам подобно произведение, на български. Разбира се не претендирам за стриктност и компетенция.Не съм специалист по тези въпроси, но така мисля аз!..




  • Дължината ме смущава, защото всяка една от тези строфи изисква поне 20 секунди четене. Не зная общо колко са, но дори и 60 да са, това прави 20 минути четене, а четенето на поезия не е като четенето на проза, изисква повече концентрация и внимание. При подобно дължина поезията неминуемо губи, защото почва да се приближава до прозата. Например тая строфа:

    Не бе голямо мойто село.
    То беше моят роден край!
    Оттук започна мойто дело
    и продължи във Първомай...
    Драгойновци туй село тачат.
    И могат ли - все си прескачат.
    Изселяните във града
    се връщат често при рода
    и там на хлад, покрай реката,
    се спират да го почетат…
    А дойде ли часа да мрат,
    се връщат тук от градищата,
    при корена на своя род…
    Такъв е нашият Народ!

    Не може да се каже, че е особено поетична.

    Всичко това не значи, че не съм харесал произведението (по-точно, частта, която прочетох).
  • Не знам защо дължината на произведението Ви смущава.Наверно има неща,който могат да станат по-добри.За замисъла на работата искам да Ви кажа,че основния замисъл е,макар и по особен начин ,да опиша настроениятя,обстановката и обществените отношения,в епохата в която съм живял.Конкретните факти от моя живот са само повода да направя това,за което Ви говоря.Макар, че ми е малко неудобно, да показвам и кирливите си ризи! Разбира се, че не всичко е метафори,образи и тям подобни неща...Не Ви разбрах за, това което говорите за 7-я стих.Благодаря Ви, че сте си направили труда да изчетете до край,написаното от мен!
    О, ВОДА, благодаря Ви за доброто отношение,към произведенията ми.Вие ме давате кураж, да продължа във същия дух!И на Вас Ви пожелавам успехи,в творчеството Ви, което, за съжаление, нямам удоволствието, напълно да познавам!
  • И тук те чета с удоволствие.
    Стилът ми допада – опростен и гладък озраз, мелодичност, ритъм, рими...
    Друга епична творба с такава мащабност на изображението поне аз не съм срещала по сайтовете.
    Поздравления!
  • Смазващо дълго. Понеже е в онегински строфи реших да почета и стигнах до седмата част. Има много хубави моменти, но на други места пък звучи инфантилно или безсмислено, като "съборен с взлом". Не мога да се изкажа за замисъла на цялото, но в първите части има много пейзажи, не всичките обогатени с поетични образи, което на моменти придава звучение на урок по география.

    От друга страна изказът е много концентриран на места, някои стихове звучат като поговорки, което е приятно. Синтаксисът е прост, но често има неочаквани паузи или точки посред изречението, което придава повече експесивност.

    Относно строфите -- направи ми впечатление, че на доста места има деление след 7-мия стих, което според мене не е удачно. От друга страна много ми допадна обособяването на шестстишие от 6-ти до 12-ти стих в някои строфи.
Предложения
: ??:??