Нощем, когато не мога да заспя,

пак си в мислите ми,

пак усещам аромата ти,

пак ехтят последните ти думи...

Уморена от всичко, тъй загубена в нищото,

се питам щеше ли да е различно,

ако казала ти бях едно-едничко,

мъничко признание - че още те обичам?

Ако бях признала си вината,

нямаше да чувствам днес тъгата,

но, уви, избрах ината

и оставих те да си отидеш през вратата.

Имаше вина и ти, недей отрича,

но от мене тъй подло ти съблича

последната надежда за любов,

а сега едва ли ще чуеш този зов...

След време, ако със теб се срещнем

и за миг дори се погледнем,

ще се сетим каква любов изживяхме,

а просто не си я признахме...